Как смених адреса си… или почти

Всичко започна невинно: реших да сменя адреса си. Колко сложно може да бъде? (Спойлер: О, много.)

Първа спирка – община №1. Чакане на опашка, която прилича на репетиция за коледен базар. Служителката ме поглежда с онази усмивка „Вие сте ми 27-ият днес, но аз съм тук от 2003-та“. Оказва се, че ми трябва удостоверение за настоящ адрес, което се вади само от община №2.

Втора спирка – община №2. Тук системата за електронни номера не работи, така че си тегля ръчно билетче с номер 703. Сега обслужват номер… 18. Чакането ми дава време да обмисля смисъла на живота (и да изгледам два сезона на сериал на телефона). След пет часа получавам удостоверението, но ми казват, че трябва да си взема печат от община №3, защото… така.

Община №3. Тук системата за електронно обслужване работи! Но… не мога да си взема билетче, защото принтерът няма мастило. Служителката ме съветва да „пробвам пак утре“. Питам я дали утре работи системата – „Ами, понякога…“

Още 14 процедури, 7 загубени копия на лична карта и 3 нервни сривa по-късно, разбрах, че за да смениш адреса си в България, просто трябва… да не опитваш.

В крайна сметка си останах на стария адрес, но вече имам богата колекция от билетчета, а служителките ме поздравяват по име. Може би това е истинската интеграция.

P.S. Ако някой е успял да си смени адреса, нека пише – търся герой за следващата статия!