Как да докажеш, че си работил във фирма, която се е изпарила като утринна роса

Петър Пенчовски, който цял живот е вярвал в държавните институции, се озова пред поредното изпитание на вярата си. Искаше само да си оправи пенсията, макар и срамно малка, но с претенции за коректност. Една отсечка от трудовия му стаж – десетина години в “Зора-Възраждане 90” ООД – бе мистериозно изчезнала от системата на НОИ. А “Зора-Възраждане 90” ООД отдавна се бе превърнала в “Забрава-БихТиЗабравил 2000” ЕООД, преди и тя да се изпари като утринна роса след деветдесетарски купон.

„Няма го този стаж, господине“, обяви Г-жа Регистрова, докато ровеше в компютъра си с нокът, който можеше да отвори консерва. „Фирмата я няма. Данните ги няма. Сякаш никога не е съществувала, разбирате ли? Имате ли я на хартиен носител? Трудова книжка? Печати? Подписи?“

Петър извади пожълтялата си трудова книжка. В нея, с почти избледняло мастило, стоеше записът за “Зора-Възраждане 90”. Подпис и печат. „Ето я, госпожо. Чиста проба. Оттогава съм напуснал законно, с подпис и печат.“

Г-жа Регистрова поклати глава. „Мани, мани, то голямо чудо стана. Този печат, господине, е отпреди „дигиталната революция“. Когато печатите бяха нещо повече от картинка във Фотошоп. Сега трябва да докажете, че лицето, сложило печата, е имало право да го сложи. И че фирмата е предала документите си в НАП, преди да се закрие. Или в трудовия архив.“

И започна одисеята. Първо, Търговският регистър. Там Г-н Досиев, с поглед на човек, който е видял твърде много юридически абсурди, му обясни: „Господине, ние пазим, доколкото можем, финансови отчети. Не трудови досиета. Те си отиват с фирмата. Трябва да търсите правоприемник или… управителя.“

Управителят на “Зора-Възраждане 90” се оказа г-н Тодоров. Не Тодоров от нашия блок, а някой си Тодоров, който бил заминал за Щатите още през 98-ма, след като продал фирмата за „една ракия и две кюфтета“, както му казаха. Последната му следа бе от 2005-та, когато уж е бил видян да продава хот-дог на плажа във Флорида. Евала, американец!

„Значи трябва да намерите някой бивш колега“, посъветва го Г-жа Отказчиева от архива на НОИ, която дотогава го беше върнала три пъти за „непълни документи“ – всеки път различен документ. „Някой да дойде и да свидетелства, че сте работили заедно. С нотариално заверена декларация, разбира се. Ама те трябва да са доказали стажа си вече, да са пенсионери.“

Петър изрови десетина имена от старите си спомени и бележки. Една колежка – Г-жа Ненамериева – живеела в Германия. Друг – Г-н Починалски – за съжаление, починал. Трети – Г-н Непомнещитев – не помнел какво е ял снощи, камо ли с кого е работил през 90-те.

„Ама то е в дигиталния ви облак, нали, госпожо?“, попита отчаяно Петър в поредния си опит в НОИ. „Ние сме нали “е-правителство”, “е-държава”, “е-всичко”, бе!“

Г-жа Регистрова въздъхна. „Да, ама “Зора-Възраждане 90” е била активна, преди да измислим облака. Тя е от времето на локалните харддискове, които не ги пазим. Сега трябва да извадите удостоверение, че сте работили, но понеже фирмата я няма, трябва да извадите удостоверение, че не можете да извадите удостоверение. Защото то е задължително, разбирате ли? И после с това удостоверение – в комисия. На всяка цена, бе.“

Петър си тръгна. С празни ръце, но с пълна глава с нови абсурди. Единственото, което успя да докаже със сигурност, беше, че времето не чака, а бюрокрацията не спи. И че Българска работа. Сега му оставаше да докаже, че е съществувал, докато е чакал.