Компенсация по български: Одисеята на един влак, сто премеждия

Петък, 17:30 часа – Централна Гара Пловдив

Абе, човек си мисли, че днешно време с тия сателити, нанотехнологии и изкуствен интелект, един влак не може да закъснее с повече от две-три минути, а? Особено пък експрес. Ето на, седя си аз на гарата в Пловдив, долу-горе на петнадесетина минути преди уж планирания час на тръгване, и слушам едно младо момиче от информацията – с такава усмивка, дето може да продава на ескимос лед – да обявява: „Уважаеми пътници, поради непредвидени обстоятелства и оперативно-технически затруднения, експресният влак за София ще замине с… ъъъ… доуточнение… с прогнозно закъснение от един час и тридесет минути.“ Един час и тридесет минути, бе! Евала! Аз голям оптимист се оказах, че съм дошъл толкова рано, да не изпусна.

Ама чакай сега, нали имаше някакви европейски регламенти? Някакви там права на пътниците? Че ако ти закъснее влакът с повече от час, да можеш да си търсиш обезщетение? И да ти платят, макар и малко, ама принципно? Аз, дето съм си инат по рождение и алергичен към всякакви неправди, реших – абе, що пък да не пробвам? Не за парите, а за принципа! Да им покажа, че не сме овце, които само мълчат и блеят. Мани, мани, то голямо чудо стана, още отсега го предвиждам.

19:45 часа – Пристигане на Централна Гара София (уж)

Влакът, разбира се, закъсня с още двайсет минути отгоре, докато чакахме някакъв „технически локомотив“ да ни избута от гара Елин Пелин. Елин Пелин, баси! Сигурно са прекъсвали да прочетат набързо „Гераците“ и да си вдъхнат малко дух. Та, пристигаме ние в София към 20:10 часа, вместо 18:45. Два часа и половина закъснение! И то експрес! Ето, това вече си е чисто постижение.

Слизам аз, разрошен, изнервен, но с бойна готовност. Да си търся правата, както му е редът! Нали уж се борим за някаква правова държава, някаква там дигитализация? Аха! Като погледнах часовника обаче, и веднага ме обля студена пот. 20:10 часа. Колко ли е работното време на „Пътнически претенции“? Веднага се втурнах да питам първия служител в униформа – един такъв, малко схлупен, дето се опитваше да избяга от погледа ми.

„Извинявайте, момче“, викам аз, „къде е офисът за обезщетения? Закъсняхме с два часа и половина, искам да си подам заявлението!“

Той ме погледна, сякаш съм го питал да ми даде бъбрек.

„Кое? Заявлението ли? Ето там, до Гише 3, ама то е затворено. До 18:00 часа са.“

До 18:00 часа, бе! А влакът пристига в 20:10! Ей, на това му викам аз оптимизация на процесите! Да го бяха направили до 17:00, да е още по-ефективно, нали?

Събота, 09:00 часа – Информация на Гара София

Реших, че няма да се предам. Неделя почивка, ама събота е ден за граждански инициативи. Сутринта, рано-рано, в 9 без 5, съм на гарата. Правя си аз, дето се вика, разгрявка. Първо – на Информация. Там, зад стъклото, една млада госпожица, с име Г-ца Закъснеева – ей, тия имена сигурно ги дават по наследство или някакъв кармичен принцип, не знам – ме гледа с отегчен поглед.

„Извинявайте, Г-це, вчера влакът ми закъсня с два часа и половина. Къде мога да получа формуляр за обезщетение?“

Тя вдигна една вежда.

„Формуляр ли? Ами… там, в офиса за пътнически претенции. Но той отваря в 10:00 часа.“

„Аха. А откъде мога да си го изтегля онлайн, ако имате някакъв електронен портал?“ – питам аз, вече с леко насмешлива интонация.

„Ааа, не. Формулярът е само на място. С трите копия. Едно за вас, едно за нас, едно за… ами, за…“ – тя се замисли. – „За контролния орган.“

Добре. Значи трябва да чакам до 10. Формулярът, разбира се, не е дигитализиран. Защото, нали, дигитализацията е за други неща. За да може да си плащаш сметките онлайн, не и да си търсиш правата. Това си е Българска работа.

10:05 часа – Офис “Пътнически Претенции”, Гише 4

Точно в 10:05 съм пред Гише 4. „Пътнически Претенции“ пише с едни стари, избледнели букви. Отвътре се чува някакво шляпане на чехли и шум от кафемашина. Чакам. Чакам 10:10. Чакам 10:15. Никой.

На вратата, залепена с тиксо, виси една бележка, написана на ръка, с изкривен почерк: „Поради неотложни административни дейности, Гише 4 ще работи с клиенти след 11:30 часа. Моля за вашето разбиране. Подпис: Г-н Гишев.“

Г-н Гишев. Да не би да е брат на Г-ца Закъснеева? Семеен бизнес, може би? Или просто цялата система е с едни и същи „Гешеви“, които се грижат никой да не си получи полагащото му се? Неотложни административни дейности? Това дали включва пиене на кафе и обсъждане на цената на доматите?

Започнах да се смея. Истерично. Отчаяно. Абе, кво става тука, бе? Те ме въртят на въртележка, докато не ми писне.

Понеделник, 11:35 часа – Второ посещение на Гише 4

Реших, че няма да им се дам. Не и аз. Идвам отново в понеделник. Ето ме пак, пред Гише 4. Този път има жена зад стъклото. Един такъв поглед, дето е виждал хиляди като мен, хиляди отчаяни търсачи на справедливост.

„Добър ден“, казвам аз, с възможно най-дружелюбен глас. „Бихте ли ми дали формуляр за обезщетение за закъснял влак? В петък, от Пловдив, закъснение два часа и половина.“

Тя ме погледна. Сякаш съм я обидил на майка.

„Формуляр ли? Ами… добре. Ето.“

Подаде ми един наглед обикновен бял лист. Но не. На гърба му, с дребен шрифт, пишеше: „Настоящото заявление е валидно само ако е подадено в рамките на 24 часа от часа на пристигане на влака, удостоверено с печат от началник-влака и подписано от двама свидетели-пътници, чиито ЕГН-та трябва да бъдат приложени.“

Ей, на това му викам аз абсурд! 24 часа! А офисът затворил, защото влакът закъсня! Значи, ако влакът закъснее достатъчно, за да не успея да стигна до гишето преди затваряне, аз губя правото си на обезщетение? И трябва печат от началник-влака? Дето не го виждаш от началото до края на пътуването, а и да го видиш, ще му развалиш рахатлъка? И двама свидетели? Аз да не съм адвокат по криминални случаи, че да издирвам хора из влака и да им искам ЕГН-та? Ей, че Българска работа! Свидетелите сигурно вече са в Австралия или поне във Варна.

„Ама… моля ви се, Г-жо, как да го подам в 24-часов срок, като офисът ви беше затворен?“

Тя вдигна рамене.

„Ами, това са правилата. Аз какво да ви направя? Може да пробвате с молба за изключение, ама тя се подава до централното управление в Горна Оряховица. По пощата. С обратна разписка. И да приложите копие от билета, заверен при кондуктора.“

Копие от билета, заверено при кондуктора? Аз моя билет го хвърлих в първото кошче, след като слязох от влака. Кой си пази билетите, дето закъсняват?

Сряда, 14:00 часа – Вкъщи, пред компютъра

Прибирам се аз, вече почти напълно победен. Решавам за последно да потърся някаква електронна опция. Отварям сайта на железниците. Намирам някакво меню „Пътнически услуги“. Под него – „Рекламации и обезщетения“. Щракам. Отваря се PDF файл. Същият прословут формуляр. На последната страница, с червено, пише: „Моля, отпечатайте и попълнете формуляра в три екземпляра. Приложете копие от билета, печат от началник-влака и нотариално заверени показания от двама свидетели. Подайте лично в срок до 24 часа. Неизпълнението на горепосочените условия води до автоматичен отказ на претенцията.“

Освен това, под PDF-а имаше една малка, почти незабележима бележка: „Заявления за закъснения над 90 минути се приемат само във физически формат на крайната гара, като се изисква удостоверение за валидност от централен логистичен отдел, намиращ се на гара Варна. Работното време е сезонно променливо.“

Разбрах. Просто. Ясно. Искат да се откажа. И успяха. Защото един час и половина закъснение не си заслужава одисея до Варна, нотариални заверки и издирване на началник-влак с печат, който сигурно е пенсиониран отпреди пет години.

Колко ли хора са си получили обезщетенията в тая държава, освен ако не са адвокати на пътнически претенции, специализирани само в железопътен транспорт? Тази борба е изгубена още преди да е започнала, нали?