Срамна Пейка

Вторник, 10:30 часа

Петър Иванчев, известен в квартала като човек, който си събира разделно отпадъците и не псува зад волана (само понякога, тихо, на ум), вървеше през „Борисовата градина“, наслаждавайки се на есенното слънце. Изведнъж, малко след езерото с лилиите, зърна нещо, което разтърси гражданската му съвест до основи. Една пейка. Не просто стара пейка, а направо гротеска от счупени летви, висящи болтове и подозрително напукана чугунена основа. Приличаше на извадена от филм на ужасите за комунални услуги.

“Мани, мани,” измърмори си той, “това голямо чудо стана.” Реши, че няма да е като другите, дето само мърморят. Ще действа. Ще подаде сигнал, евала! Все пак живеем в 21-ви век, нали?

Сряда, 14:15 часа

Вече зад компютъра си, въоръжен с добросъвестност и вяра в системата, Иванчев отвори „Електронния портал за граждански сигнали и предложения“ на Столична община. Дизайнът беше… модерен. В смисъл, имаше много синьо и няколко анимирани иконки, които не водеха никъде. След 20 минути регистрация, 3 опита за възстановяване на парола и отговор на въпрос за сигурност (“Кой е любимият ви вид общинска такса?”), той най-накрая влезе.

Попадна на формата „Доклад за нередности в парковата инфраструктура, раздел „Места за отдих и съзерцание“. Още първите полета го стреснаха. „Точни GPS координати (формат DD.DDDDDD)“ – аха, ясно. Иванчев нямаше представа какво е DD.DDDDDD, но интуитивно усети, че не е “ей там, до онова дърво с шарените листа”. Изтегли приложение на телефона, което му обещаваше да е по-точен и от швейцарски часовник.

Четвъртък, 09:00 часа

След като сутринта се върна до пейката, изрично за да вземе GPS координатите (42.678912, 23.345678, да речем), Иванчев се зае със снимките. Системата изискваше “визуално доказателство от минимум три независими ъгъла, както и близък план на повредата, идентифициращ причината, ако е възможно”.

Това означаваше един кадър отляво, един отдясно, един фронтално и един, фокусиран върху напуканата летва, която изглеждаше като жертва на някакъв инцидент, свързан с тектонични плочи и свръхтежък турист. Качи ги. Дори се позабавлява. Ей, виж го ти, колко съм полезен на обществото, каза си той.

Петък, 11:00 часа

След като попълни всички данни, системата го препрати към последното, но не по-маловажно поле: “Прикачете сканирано удостоверение за валидност на сигнала, заверено с мокър подпис от кмета на района по местонахождение на нередността.”

“Мокър подпис?” – избухна Иванчев. – “Евала бе, митница! Аз да не съм някой геодезист-фотограф-нотариус?!” Но гражданинът Иванчев беше упорит. Кварталният кмет, Г-н Кметов, беше известен с това, че сутрин пие кафе в кръчмата до пазара. Иванчев го откри там.

“Абе, Г-н Кметов, имам един сигнал за счупена пейка,” започна Иванчев, подавайки разпечатката.

Кметов погледна с едно око над вестника. “Пейка, викаш? А, да, пейки… Ама те си имат ред.”

“Ми, да де, аз съм по реда, ама искат Ваш подпис, че е валиден сигнала.”

Кметов въздъхна дълбоко, сякаш цялата тежест на общинските пейки легна на раменете му. “Абе, човек, ти от коя страна си? То има ред. Първо, трябва да ми подадеш заявление за заверка на сигнал по образец 3Б-П. Аз да го разгледам. После да пратя човек да я огледа. После да му подпиша протокола. И чак тогава, ако преценя, ще подпиша твоя сигнал. Ама това е, ако няма хора пред мен. И ако няма съвещание, де.”

Иванчев онемя.

Понеделник, 15:00 часа

След като мина през бюрократичния лабиринт на кметството, подаде формуляр 3Б-П, изчака 3 работни дни за оглед (който никой не дойде да направи, но някой го беше подписал), и накрая, с магическия подпис на Кметов, Иванчев качи документа в портала. С облекчение натисна „Изпрати“. Системата завъртя едно колелце за секунда, после изписа: “Уважаеми гражданино, благодарим за Вашия сигнал! За пълноценна обработка на казуса е необходимо експертно становище от лицензиран оценител на паркова инфраструктура. Моля, прикачете документа тук.”

Иванчев се почувства като герой от Кафка, но с по-малко метафори и повече административни такси. “Оценител? Пейка ли ще оценява, апартамент ли?” Намери в Гугъл “Лицензирани оценители на паркова инфраструктура”. Излязоха пет фирми в цяла България, една от които беше “ЕООД Зелени Простори и Здрави Нерви” с адрес в Дупница. Таксата за оглед и становище беше… трицифрено число.

Вторник, 10:00 часа (след месец)

Месец по-късно, и с олекнал портфейл, Иванчев най-накрая приложи и експертното становище, заверено с три печата и синя панделка, доказващо, че “обект №314, известен като “пейка”, е действително с нарушена цялост и представлява потенциална опасност за гражданите, възникнала вероятно от прекомерна употреба или естествена амортизация, но не може да се изключи и външна намеса на фактор Х”.

Той въздъхна. “Ето! Сега вече всичко е перфектно! Край!” Натисна “Изпрати” за последен път.

Системата мигна. “Уважаеми гражданино Петър Иванчев,” гласеше съобщението, “Вашият сигнал с уникален номер 42-БМ-Т52-ФР-0987-2024 е успешно обработен и класифициран като ‘Пейка със свободен, авангарден дизайн.’ Според новите наредби на Общинския съвет за ‘Иновативни подходи в паркоустройството’, такива елементи не подлежат на ремонт, а на художествено признание. Благодарим за активната Ви гражданска позиция!”

Иванчев затвори лаптопа. Отиде до килера, извади няколко дъски, чук и пирони. “Евала, община,” прошепна той. “Евала на цялата система, бе.”

Ние, българските граждани, вярваме ли наистина, че бюрокрацията е създадена, за да ни служи, или просто за да ни тества търпението до безкрай? Мани, мани, то голямо чудо стана.