Ученическа карта: Пътешествието на Лъчезар в Бюрократичната Одисея

Понеделник, 08:30 часа. Община “Живеемград”, Гише “Население”

Лъчезарчето, дето тъкмо беше навършило осем години и беше започнало да мечтае за истинска ученическа карта, си слагаше раницата, пълна с тетрадки с корици на Спайдърмен. Баща му, г-н Стойчо Заявителев, си допиваше кафето и се подготвяше за подвизи. Защото, бе, както е казал народът – всяко нещо си иска реда, а редът в България е дълъг и криволичещ като Дунав при пълноводие. И така, първата стъпка към великия документ, който осигуряваше 50% намаление за целия градски транспорт, беше удостоверение за постоянен адрес от Община “Живеемград”.

На гише “Население”, г-жа Гроздева, с поглед като на ястреб, дето току-що е изпуснал плячката, му подаде формуляр Ф-27В. “Попълнете го четливо, г-н Заявителев. И ни трябва оригинал на акт за раждане на детето, две копия, едно нотариално заверено, и удостоверение, че нотариусът, който го е заверил, е бил постоянен жител на Живеемград за последните 15 години.” Стойчо преглътна. “Ама, Г-жо Гроздева, какво общо има нотариусът с адреса на детето?” Тя го изгледа строго. “Ами как какво, бе, г-н Заявителев? Да не би да се окаже, че сте от чужбина и се опитвате да ни измамите? Това е Българска работа, трябва да си сигурен.”

Сряда, 11:00 часа. СОУ “Мъдрост и Прогрес” – Учимград, Канцелария

На следващия ден, след като успя да намери нотариус, който да отговаря на условията, Стойчо се отправи към училището на Лъчезарчето в съседния Учимград. Там, директорът г-н Дърмонски, човек с вид на току-що събуден мечок, го посрещна в кабинета си. “А, удостоверение, че Лъчезар Заявителев е редовен ученик при нас? Няма проблем! Само ни трябва едно удостоверение от Районното управление на МВР в Учимград, че детето не фигурира в списъка на издирваните лица. И че не е извършило противообществени прояви.”

Стойчо го погледна с разширени очи. “Ама директор Дърмонски, детето е на осем години! То най-много да е откраднало фулмастер от съученик!” Директорът вдигна ръка. “Е, г-н Заявителев, законите са за всички. Да не би да искате, бе, да издадем карта на някой бъдещ рецидивист? В Учимград ние не само учим, ние и възпитаваме. А за да възпитаваш, трябва да си сигурен, че субектът е чист пред закона. Евала, на такива като нас, дето мислим с две крачки напред!”

Петък, 14:00 часа. Отдел “Човешки ресурси”, “Работимград Инвест” ООД

След като прекара два часа в МВР, обяснявайки на служителката г-жа Несвършева, че осемгодишен е трудно да е издирван за нещо повече от загубена топка, Стойчо получи заветния документ. Сега идваше частта с родителите. Защото, бе, какво е детето без родители? Особено ако родителите работят в трети град – Работимград.

Г-жа Писменска от отдел “Човешки ресурси” на фирмата, дето Стойчо работеше, го посрещна с широка усмивка. “А, бе, г-н Заявителев, добре, че ни се обадихте! За да ви издадем удостоверение, че плащате данъци тук и че сте родител на Лъчезарчето, ни трябва едно удостоверение за произход на детето. И не просто акт за раждане, а кръвна проба от Вас, от майката и от Лъчезар, заверена от три независими лаборатории, всяка от които има лиценз за “генетична обвързаност за градски транспорт”!” Стойчо се олюля. “За кръвна проба ли? За ученическа карта?” Тя кимна енергично. “Ами, бе, да не би да сте се опитали да промушите някой съсед да пътува с намаление? Такива ги виждаме всеки ден! Това е Българска работа!”

Следващ понеделник, 10:00 часа. Портал “Е-Всичко”

Съкрушен от идеята за кръвни проби, но със събрани вече удостоверения от Живеемград и Учимград, Стойчо реши да опита с дигитализацията. Е, нали сме в 21-ви век! Отвори си лаптопа, влезе в Националния портал за ученически карти. Менюта, подменюта, падащи списъци. Намери секцията “Ученическа карта – многонаселени случаи”. Попълни всички полета, прикачи сканираните документи, които някак си бяха приели дигитален вид. Натисна “Изпрати”.

Системата върна грешка. “Грешка 404: Вашето съществуване не е намерено.” Стойчо опита пак. Пак същата грешка. След половин час борба, на екрана изскочи прозорец: “Уважаеми потребителю, за да продължите, моля, прикачете сканирано “Удостоверение за цифрова принадлежност” и “Декларация за съществуване” с мокър подпис от кмета на населеното място, където сте били постоянен жител преди 1989 година.” Ами, бе, къде се издава “Удостоверение за цифрова принадлежност”? В Община “Нищото”, явно. На човек му идва да се откаже от целия живот, не само от тая карта. Евала, на такива системи!

Сряда, 15:30 часа. Център за градска мобилност – Учимград, Гише 13

Осъзнал, че дигитализацията е просто друг път към същата гишева система, Стойчо, вече напълно изтощен и изморен, се озова пред Центъра за градска мобилност в Учимград. Беше успял да получи всички удостоверения, включително кръвните проби и декларация от кмета на селото на дядо си отпреди 1989 година. Заветните документи, превърнати в папка, по-дебела от “Война и мир”, бяха в ръцете му. Пред гише 13, обслужвано от г-жа Забравянкова, която с поглед като на извънземен се взираше в монитора, Стойчо подаде папката.

Тя я разгледа внимателно, лист по лист, без да мигне. “Ама, бе, г-н Заявителев, къде е заверката от Министерството на Невидимите Услуги, че сте осъществили интердисциплинарна комуникация между трите общини? Иначе как ще знаем, че всички са в час?” Стойчо само изпъшка. “Какво, бе, г-жо Забравянкова? Ама такова нещо никой не е искал!” Тя повдигна вежди. “Е, не сте питали, явно. И, между другото, формулярът Ф-27В, дето го имате от Община Живеемград, е сменен с Ф-27Г миналата седмица. Крайният срок за подаване по стария формуляр беше вчера.”

Четвъртък, 08:00 часа. Спирката на градския транспорт

Лъчезарчето стоеше на спирката, мърморейки си песничка за Спайдърмен. До него, Стойчо гледаше тъжно към празния билетник в ръката си. “Татко, няма проблем,” каза Лъчезар, “ще ходя пеша. Полезно е, казаха ни в училище.” Стойчо въздъхна дълбоко. Държавата те възпитава на фитнес, без да знаеш. Точно тогава, автобусът пристигна. Кондукторът, едър мъж с униформа, слезе и се приближи. “Карти, моля! Или билети!”

Лъчезарчето погледна баща си. Стойчо махна безпомощно с ръка. “Нямаме, господине. Опитахме да изкараме ученическа карта, ама…” Кондукторът го прекъсна. “Няма “ама”, бе, господине! Момчето е без билет! 20 лева глоба!” Стойчо извади портфейла си. “Ама, бе, защо така, бе? Та ние…” Кондукторът се изсмя. “Защото, бе, това е Българска работа! Карти се вадят, но само на хартия. Иначе пари.”

Не е ли време вече, бе, да осъзнаем, че истинският транспортен проблем в България не е в липсата на автобуси, а в липсата на здрави нерви? Евала, бе, на такива карти, дето те правят философ!