За скицата и как една граница две истини раздели

Георги Мотикаров, потомък на три поколения земеделци и един пенсиониран агроном, реши да извади една актуална скица на имот. Една проста скица, бе. Нищо особено. Просто да покаже на банката, че имотът, дето го пише на нотариалния му акт, съществува и не е фантомна постройка от миналото.

Още на гишето на Агенция по геодезия, картография и кадастър (АГКК) проблемите започнаха да се навързват като зимнина. Г-жа Системова, с коса на кок и поглед, претръпнал от екзистенциални кризи, огледа документа, после компютъра, после Мотикаров, все едно той е виновен за тектоничните плочи на бюрокрацията.

„Господине – рече тя, без емоция, все едно съобщава за времето – тук кадастралната скица показва, че парцелът е 520 квадрата, но в Имотния регистър на Агенция по вписванията (АВ) е регистриран като 500. Разлика 20 квадрата. Значи не може.“

Мотикаров мигна. „Как така не може, бе? Един и същи имот! Аз съм собственик! Ето нотариалния акт.“

„Нотариалният акт, господине, е само началото. А вие сте накрая на една дълга верига от несъответствия. Значи, трябва да отидете в Агенция по вписванията да видят защо при тях е различно.“

Отиде Мотикаров в АВ. Там го посрещна един млад специалист, Димитър Регистраторов, който с еднаква досада прегледа документите. „Ама ние какво да направим, бе, колега? Кадастърът ни подава информацията, ние я регистрираме. Ако там е грешно, ние не сме виновни. Те трябва да я оправят.“

И така Мотикаров се завърна в АГКК. „Казват, че вие трябва да я оправите!“

Г-жа Системова повдигна вежди. „Евала, бе! Те да ни кажат къде е грешката първо! Ние работим по Система за Координирано Електронно Взаимодействие на Регистрите (СКЕВР), която, на теория, е синхронизирана. На практика обаче, двадесетте квадрата са се изпарили като сутрешна роса. Българска работа. А може и да не са се изпарили, а да са просто на друго място.“

„На друго място ли?“ – попита Мотикаров, вече леко изнервен.

„Ми, да. Те може да са си там, но регистрирани като „несъществуващи активи“ или „потенциален държавен имот“. Докато не се съгласува, ние не можем да издадем скица. Защото, вижте, една скица трябва да е актуална. А това, че вашият имот се дърпа от две различни истини, хич не е актуално. Не е дори логично, нали разбирате?

„А какво да правя сега, де?“

„Ами – каза Г-жа Системова, с една нова, почти игрива искра в очите – трябва да занесете акта си за собственост от 1968 година, който е приложен към оригиналната карта на имота, и да го представите за анализ на комисията по „Случайни Разминавания и Необясними Отклонения“ към отдела за „Исторически Географски Параметри“. Те ще сравнят ръчно записаните данни от онова време с дигиталните ни модели. След това ще изчакате три месеца за протокол от Комисията, после с него – пак в АВ, да го впишат. Ако го впишат. Защото може да кажат, че не са компетентни за толкова стари документи.“

„И ако кажат, че не са компетентни?“

„Ами, тогава имотът ви си остава с екзистенциална криза. Можете да подадете молба до Директор Схемоджиев за „Помирителна процедура между регистрите“. Тя включва медиация между АГКК и АВ, и ако до 6 месеца не се постигне съгласие, имотът се обявява за „спорен“. И скица пак няма да получите, докато не се изясни дали изобщо съществуват тези двайсет квадрата, или са просто колективна халюцинация на администрацията. Мани, мани, то голямо чудо стана с тази дигитализация. Нямаше ли да е по-лесно, а?“

Мотикаров, агроном по душа, вече виждаше как неговите 500 или 520 квадрата, без да знаят кои са, се превръщат в един вечен спор, който ще надживее и него, и Системова, и СКЕВР. Той тихо си тръгна, за да поговори с имота си, и да го попита кой точно е.